LAMENT NAD BEOGRADOM / ЛАМЕНТАЦИЯ НАД БЕЛГРАД

LAMENT NAD BEOGRADOM

Prvo izdanje poeme - Garamond,
Johanesburg, 1962.

 
JAN MAJEN i moj Srem,
 Paris, moji mrtvi drugovi, trešnje u Kini,
 priviđaju mi se još, dok ovde ćutim, bdim i mrem,
 i ležim, hladan, kao na pepelu klada.
 Samo, to više i nismo mi, život, a ni zvezde
 nego neka čudovišta, polipi, delfini,
 što se tumbaju preko nas i plove, i jezde,
 i urliču: "Prah, pepeo, smrt je to."
 A viču i rusko "ničevo" —
 i špansko "nada".

 Ti, međutim, rasteš, uz zornjaču jasnu,
 sa Avalom plavom, u daljini, kao breg.
 Ti treperiš, i kad ovde zvezde gasnu,
 i topiš, ko Sunce, i led suza, i lanjski sneg.
 U Tebi nema besmisla, ni smrti.
 Ti sjajiš kao iskopan stari mač.
 U Tebi sve vaskrsne, i zaigra, pa se vrti,
 i ponavlja, kao dan i detinji plač.
 A kad mi se glas, i oči, i dah, upokoje,
 Ti ćeš me, znam, uzeti na krilo svoje.

 ESPANJA i naš Hvar,
 Dobrović mrtvi, šejk što se u Sahari beli,
 priviđaju mi se još, kao utvare, vatre, var.
 Moj Sibe poludeli, zinuo kao peš.
 Samo to više nismo mi, u mladosti i moći,
 već neki papagaji, čimpanzi, neveseli,
 što mi se smeju i vrište u mojoj samoći.
 Jedan se "Leiche! Leiche! Leiche!" dere.
 Drugi mi šapće: "Cadavere!"
 Treći: "Leš, leš, leš."

 Ti, međutim, širiš, kao labud krila,
 zaborav, na Dunav i Savu, dok spavaju.
 Ti budiš veselost, što je nekad bila,
 kikot, tu, i u mom kriku, vrisku, i vapaju.
 U Tebi nema crva, ni sa groba.
 Ti blistaš, kao kroz suze ljudski smeh.
 U Tebi jedan orač peva, i u zimsko doba,
 prelivši krv, kao vino, u novi meh.
 A kad mi klone glava i budu stali sati,
 Ti ćeš me, znam, poljubiti kao mati.

 TI, PROŠLOST, i moj svet,
 mladost, ljubavi, gondole, i, na nebu, Mljeci,
 priviđate mi se još, kao san, talas, lepi cvet,
 u društvu maski, koje je po mene došlo.
 Samo, to nisam ja, ni Venecija što se plavi,
 nego neke ruševine, aveti, i stećci,
 što ostaju za nama na zemlji, i, u travi.
 Pa kažu: "Tu leži paša! — Prosjak! — Pas!"
 A viču i francusko „tout passe“.
 I naše "prošlo".

 Ti, međutim, stojiš nad širokom rekom,
 nad ravnicom plodnom, tvrd, uzdignut kao štit.
 Ti pevaš vedro, sa grmljavom dalekom,
 i tkaš u stoleća, sa munjama, i svoju nit.
 U Tebi nema moje ljudske tuge.
 Ti imaš streljača pogled prav i nem.
 Ti i plač pretvaraš kao dažd u šarene duge,
 a hladiš, ko dalek bor, kad te udahnem.
 A kad dođe čas, da mi se srce staro stiša,
 Tvoj će bagrem pasti na me kao kiša.

 LIŽBUA i moj put,
 u svet, kule u vazduhu i na morskoj peni,
 priviđaju mi se još, dok mi žižak drhće ko prut
 i prenosim i zemlju, u sne, u sne, u sne.
 Samo, to više nisu, ni žene, ni ljudi živi,
 nego neke nemoćne, slabe, i setne, seni,
 što mi kažu, da nisu zveri, da nisu krivi,
 da im život baš ništa nije dao,
 pa šapću "pao, pao, pao"
 i naše "ne, ne".

 Ti, međutim, dišeš, u noćnoj tišini,
 do zvezda, što kazuju put Suncu u tvoj san.
 Ti slušaš svog srca lupu, u dubini,
 što udara, ko stenom, u mračni Kalemegdan.
 Tebi su naši boli sitni mravi.
 Ti biser suza naših bacaš u prah.
 Ali se nad njima, posle, Tvoja zora zaplavi,
 u koju se mlad i veseo zagledah.
 A kad umorno srce moje ućuti, da spi,
 uzglavlje meko ćeš mi, u snu, biti, Ti.

 FINISTERE i njen stas,
 brak, poljupci, bura što je tako silna bila,
 priviđaju mi se još, po neki leptir, bulke, klas,
 dok, iz prošlosti, slušam, njen korak, tako lak.
 Samo, to više nije ona, ni njen glas nasmejan,
 nego neki kormoran, divljih i crnih krila,
 što viče: zrak svake sreće tone u Okean.
 Pa mi mrmlja reči "tombe" i "sombre".
 Pa krešti njino "ombre, ombre" —
 i naš "grob" i "mrak".

 Ti, međutim, krećeš, ko naš labud večni,
 iz smrti, i krvi, prema Suncu, na svoj put.
 Dok meni dan tope u tvoj ponor rečni,
 Ti se dižeš, iz jutra, sav zracima obasut.
 Ja ću negde, sam, u Sahari, stati,
 u onoj gde su karavani seni,
 ali, ko što uz mrtvog Tuarega čuči mati,
 Ti ćeš, do smrti, biti uteha meni.
 A kad mi slome dušu, koplje, ruku i nogu,
 Tebe, Tebe, znam da ne mogu, ne mogu.

 ŽIVOT ljudski, i hrt,
 sveo list, galeb, srna, i Mesec na pučini,
 priviđaju mi se, na kraju, ko san, kao i smrt
 jednog po jednog glumca našeg pozorišta.
 Samo, sve to, i ja, nismo nikad ni bili više,
 nego neka pena, trenuci, šapat u Kini,
 što šapće, kao i srce, sve hladnije i tiše:
 da ne ostaju, ni Ming, ni yang, ni yin,
 ni Tao, trešnje, ni mandarin.
 Niko i ništa.

 Ti, međutim, sjaš, i sad, kroz san moj tavni,
 kroz bezbroj suza naših, večan, u mrak, i prah.
 Krv tvoja ko rosa pala je na ravni,
 ko nekad, da hladi tolikih samrtnički dah.
 Grlim još jednom na Tvoj kamen strmi,
 i Tebe, i Savu, i Tvoj Dunav trom.
 Sunce se rađa u mom snu. Sini! Sevni! Zagrmi!
 Ime Tvoje, kao iz vedrog neba grom.
 A kad i meni odbije čas stari sahat Tvoj,
 to ime će biti poslednji šapat moj.

Cooden Beach 1956.  

ЛАМЕНТАЦИЯ НАД БЕЛГРАД

Илустрација Моме Капора

 ЯН МАЙЕН и моят Срем,

Париз, моите мъртви другари, в Китай черешите -

още ми се привиждат, докато мълча, бдя и умирам,

и лежа студен като изпепелена клада.

Само че ние нито живот, нито звезде вече не сме

а чудовища някакви, полипи, делфини,

те се премятат през нас и плуват, и препускат неспирно

и реват: „Смърт е това, прах и пепел“.

А подвикват и руското ,,ничево“,

и испанското „nada“.

Ти обаче растеш със зорницата ясна,

с Авала синя, в далечината, като бряг.

Трептиш, когато тук звездите угасват,

и като слънце разтапяш и леда на сълзите, и ланския сняг.

В Тебе няма безсмислия, нито смърти.

Блестиш като изровен стар меч.

Всичко в Тебе възкръсва, заиграва и се завърта,

и се повтаря, както денят и детският хленч.

А когато гласьт и очите ми, и дъхът ми се укротят,

Ти ще ме вземеш, знам, върху своята гръд.

ИСПАНИЯ и Хвар наш,

мъртвият Добрович, шейхът, който се из Сахара белее.

ощте ми се привиждат, призраци, пламък. мираж.

полудялото лято, раззинало паст като пещ.

Само че вече не сме млади и силни,

а някакви папагали, шимпанзета начумереии.

които - в самотата ми - крещят и се смеят.

„Leiche! Leiche! Leiche!“ - се дере единият.

Другият ми шспне: „Cadavere!“

Третият: „Леш, леш, леш!“

Но Ти разперваш като лебед крила

над Дунав и Сава, докато спят в забрава,

пробуждаш Ти радостта, каквато някога е била,

смехове, вопли и викове, каквито бяха тогава.

В Теб няма червеи, нито гробове,

Ти блестиш, както – през сълзи – човешкият смях.

В Теб един орач пее в зимната доба,

преливайки кръв като вино в нов мях.

А когато часовете ми спрат и главата ми клюмне,

Ти като майка, знам, ще ме целунеш.

ТИ, МИНАЛО, мой свят,

младост, любов, гондола и Млечния път,

привиждате ми се още, сън, вълни, прелестен цвят,

в компанията на маски, които след мене вървят.

Само че това не съм аз, нито на Венеция синьото.

нито надгробните камъни, призраците, руините,

които остават след нас на земята, в тревата.

А Ти над реката широка се рееш.

над плодната равнина, непоклатим, като щит в боя.

Ведро с далечните гръмове пееш

и тъчеш през столетията от мълниите нишката своя.

У Теб я няма мойта човешка тъга.

Имаш на стрелец правия, ням взор.

Ти и плача претворяваш в дъжд и пъстра дъга,

прохлада ми даваш, вдъхна ли те, като далечен бор.

А когато дойде часът и сърцето ми старо спре изведнъж,

Твоят огън ще падне над мен като дъжд.

ЛИСАБОН и моят път

в света, кулите от въздух и от морска пяна,

привиждат ми се. докато трептят

пламъкът в кандилото и сънят, сънят, цялата земя обхванал.

Ала няма там жени, няма живи хора,

само сенки унили, слаби и немощни;

че зверове не са и че не са виновни ми говорят.

но че животът нищичко не им е дал,

изричат „não, não, não“.

и нашето „не, не“.

А Ти дишаш на нощта в тишината,

до звездите, които на Слънцето пътя показват.

Слушаш как бие сърцето Ти, дълбоко, сякаш

удря по камъните на Калемегдан мрачен.

За Теб нашите болки са дребни мравки.

На сълзите ни бисерите захвърляш да тънат в прах.

Ала после над тях се въззема синя зората Ти,

млад и весел се в нея видях.

А когато сърцето уморена притихне, заспи,

меко възглаве за съня ми ще бъдеш Ти.

FINISTERE и нейната строга снага,

брак, целувки, най-силната буря,

привиждат ми се още; мак, пеперуда, клас; и досега

стъпки, толкова леки, чувам.

Само че вече това не е тя, нито гласът й засмян;

корморан някакъв с диви и черни крила чертае знак:

лъчът на всяко щастие потъва в Океана.

И измърморва думите „tombe“ и „sombre”.

Изкрещява тяхното „ombre, ombre“! -

и нашето „гроб“ и „мрак“.

Ти поемаш към Слънцето, както нашия лебед вечен,

надигаш се от смъртта и кръвта.

Докато моят ден потъва в бездната речна,

Ти се издигаш, цял в лъчи, с утринта.

И аз ще ида някъде, сам да бъда, в Сахара, където

преминават само на керваните сенките,

но Ти докрай ще ми бъдеш утеха,

както майката на туарега, край мъртвия син праседнала.

Ако сломят душата ми, копието, ръцете, нозете ми бедни,

Теб, Теб не могат, не могат, знам, да досегнат.

ЖИВОТ човешки, и хрътка,

и лист, и гълъб, и сърна, и луна над морето,

В края му го напускат, един по един, смъртните

актьори от нашия театър, като насън ги виждам.

И те, и аз никога не сме били нещо друго освен

пяна, мигове, шепот в Китай, приглушен,

все по-хладен и тих, както сърцето:

не остават ни Мин, нито yang, нито yin,

нито Тао, черешите, нито един мандарин.

Никой и нищо.

Но Ти и сега сияеш, светъл в съня ми тъмен,

през безбройните наши сълзи, вечен, в прахта и в мрака

Над равнината пада като роса кръвта ти,

да напои смъртните с прохлада, както някога.

Още веднъж прегръщам Твоя камък стръмен,

и Теб, и Сава, а Дунава Твой.

Слънце се ражда в съня ми. Блесни! Прогърми! Засияй!

Твоето име е гръм от ясно небе.

А когато и моя час отброи часовникът ти вечен,

Твоето име ще бъде последният шепот мой.

Golden Beach, 1956 г.

Превод: Ганчо Савов

Miloš Crnjanski 1914.

Милош Църнянски (Милош Црњански) е сръбски поет-експресионист, писател, преводач и дипломат. Роден е в Чонград (1893, Унгария), но израства в Темишвар (дн. Тимишоара). Църнянски е основоположник на съвременния сръбски роман.мЗапочва да пише през 1908 г. Учи история на изкуството и философия във Виена. Служи в Галиция по време на Първата световна война. Завършва следването си в Белград. Назначен е за културен аташе в посолството на Кралство Югославия в Берлин, Рим и Лисабон. По време на Втората световна война и след нея е емигрант в Лондон, където остава до 1965 г. След това се завръща в Сърбия. Той умира през 1977 г. в Белград.

Стихосбирки: Лириката на Итака (Лирика Итаке, 1919), Суматра (1920), Стражилово (1921).

Проза: Дневник Чарноевич (Дневник о Чарнојевићу, 1921), Преселения (Сеобе, 1929), Втора книга на Преселения (Друга књига Сеоба, 1962), Роман за Лондон (Роман о Лондону, 1971).

 Miloš Crnjanski govori ''Lament nad Beogradom'':